Тайджутсу площадката

Данте дойде и започна да тренира за Sword Mastery. Той извади новият и хубав меч, който си беше купил от магазина, като си каза на ум “Ех, как ги обичам тези оръжия...” – и отиде погледна към Гай, като се затича към него и замахна с меча да го удари, но при опита на момчето да замахне с меча се оказа пълен провал. Той почувства как тежеста на оръжието го потегля назад. Дори и да беше в състояние да го дигне, той със сигурност не беше във състояние да нанесе някаква щета. Острието се отплесна, а съвършенната атака се превърна в провал. Провал? Как можеше да е провал? Та той бе усетил, че се получава. Бе усетил необходимата увереност, която винаги го водеше до успеха. Защо този път го бе предала? Нещо се бе объркало и както почети винаги става, бе развалило всичко постигнато. Безспорно настроението на момчето се понижи. Провал, при това толкова главоломен, единствено можеше да го отчая. Той все още не знаеше как да борави с това оръжие, а сега на всичко отгоре мислеше, че няма да успее да разбере. Краката му бяха омекнали, а той стоеше така, без да помръдва, загледан в ръцете си. Все още стискаше дръжката. Поне не изпусна оръжието - не можеше да е много утешителна мисъл, но в случая все бе по добре от нищо. В главата му се бе получил някакъв порой от мисли, въпроси и заключения. “Защо не се бе получило? Наистина ли това оръжие бе прекалено тежко за него? Нима това значеше, че няма да успее да се научи да борави с него? И от там, значеше ли това, че трябва да го остави и да си търси друго?” На бързо ги пропъди - трябваше да ги пропъди, ако не искаше да свърши зле... Поогледа се. Явно атаката е била толкова некадърна, че дори сенсея не трябваше да я отбягва. През това време в главата му проблесна една мисъл: “Трябва да използвам чакра, за да успея да овладея това оръжие.” Най вероятно бе както обичайното, но едва ли щеше да разбере, без да опита. Може би щеше да има полужителен ефект? Нищо не му пречеше да опита, но с поредния опит щеше да дойде последния шанс за провал. Сега предпочиташе да не успее, от колкото да се провали отново. Освен, че ставаше за смях пред сенсейката, Данте се излагаше и пред нивото, което той беше достигнал, а това не водеше до нищо хубаво. Дори времето се бе насторило против момчето - печеше жарко, загарящо слънце, както бе обичайно тук в пустинята, а от вятър нямаше и следа. Дори най слаб трепет би освежил момчето, но такъв нямаше. Без много желание, Данте отново надигна острието, подпирайки го на рамо. Все повече се уверяваше, че меча е по голям от него... Но не това беше важното - момчето се обърна към сенсея, който отново чакаше атаката му. Не искаше да мисли какво щеше да стане ако трябва да се защитава с това нещо... А пък и именно от атаките на Гай, а не на някой друг. В главата на генина започна да се върти една идея, но тя веднага беше пратена на заден план - можеше да влезе в действие, но едва ли щеше да е точно сега. Сега трябваше да се нагласи така, че да успее да доближи поне малко сенсея. Отново отпусна меча на земята, оставяйки го зад себе си. Без много да му мисли, без никакво усилие, започна да концентрира чакрата си в ръцете - място, където до сега не я бе събирал, но, както се казваше, за всяко нещо си има пръв път. Сега усети как синьото вещество започва да се трупа и трупа, напластявайки се в ръцете на момчето. Не му отне много време, по простата причина, че го бе правил толкова пъти, че сигурно не можеше да брои до толкова. Факт бе, че съвсем скоро ръцете му бяха препълнени с чакра, чакаща да се плъзне по дръжката, вливайки се в острието. Но дали това щеше да помогне? И дали Данте щеше да е способен да го постигне? Ето, че сега бе момента да разбере. Освободи чакрата, насочвайки я директно към дръжката, добре стисната в ръцете му. Не усети нищо повече, което веднага го наведе на мисълта, че се е провалил и в това начинание, което щеше да е фатално, но все пак се приготви да атакува. Надигна леко меча, който отново бе зад него, от дясната страна. Пречеше му да тича, забавайки го, но за сметка на това му даваше здрава енерция, която трудно можеше да бъде спряна. Отново се затича към Гай, отново се ентусиазира, не много, но достатъчно, отново навдигна острието, замахвайки към кръста на сенсейката. Усети как енерцията на оръжието му го повлича напред, правейки го леко нестабилен, но старанието, което вложи да се задържи, може би, оправи нещата. Очите му все така бяха вперени в сенсея, а по челото му малките капчици, до одеве, сега вече бяха вадички от пот, стичаща се по скулите на момчето, също както тази по ръцете му. В последния момент истена тихо, освобождавайки енергията, натрупала се у него. Слънцето и лекия вятър създаваха размазана атмосфера около момчето, като топлината на светилото не спираше да пече гърба му. Той чувстваше, как всяка клетка в тялото му стимулираше произвеждането на чакра, а концентрирането й беше лесно, като че ли меча поглъщаше енергията на генина, обвивайки в синя аура самото оръжи. Момчето почувства, как тежеста спадаше и в следващия момент въпреки отчаянието му, той дигна меча нависоко ,правейки добър, но твърде силен замах към сенсейката, който го избегна с лекота,обаче фанелката й беше раздрипана леко.Меча беше оставил синя черта на чакра след себе си, а Данте се чувстваше лекичко уморен. Едвам започваше да овладява оръжието,обаче прогресираше бързо. Случилото се току що изненада момчето до такава степен, че то едва осъзна какво се е случило. Тази синя енергия, това олекване и тази сила - всички появили се някак изневиделица... Беше странно, но беше добре дошло. Метода с чакрата наистина помагаше, а оръжието явно бе достатъчно добро, за да я поглъща и абсорбира... Нови и нови идей започнаха да преливат в главата на момчето, а картини, коя от коя по кървави се появиха пред очите му. Дали всичко това, което си представяше бе възможно? Защо чак сега разбираше каква сила държи в ръцете си, по дяволите? Потните му пръсти все още стискаха дръжката и когато го осъзна, Данте отпусна захвата. Все още беше много изненадан, на границата на неверието, но фактът беше факт и раздраната желетка на сенсея доказваше истинността му. Лека усмивка се прокрадна, която в последствие се разля на лицето на момчето.
- Ребелион! - каза си той. - Да, точно така. Ще те кръстя Ребелион – като отново погледна острието, което сега му се стори по невероятно от всякога. Все още блестеше леко в синьо, което му предаваше някаква загадачна хубост. Никак не искаше да откъсва очи от него, но сенсея чакаше нова атака, а Данте нямаше търпение да му я даде. Този път безспорно беше по уверен и може би знаеше какво да очаква. Хвърляйки един бърз поглед, Данте застана лице в лице със сенсея, като й показа, че е готов за новата атака и няма намерение да губи време. И именно така беше - искаше час по скоро да овладее това оръжие, за да може да разкрие способностите му, за да може да го владее и да прави страховити неща с него. Колкото по скоро станеше това, толкова по бързо щеше да се изниже от тук, а това вече беше приоритет за момчето. Нямаше какво да го задържи, за да остане тук - сам, Данте щеше да търси нов живот, като нямаше и идея къде ще го отведе това търсене. Единственото нещо, обаче, което му пречеше сега беше умората, която сякъш за два опита бе скочила неимоверно. Усещаше как ръцете му са някак по тежки от обикновенно, а гърдите му се надигаха и спускаха по бързо от преди. Ноздрите му бяха разширени, а дишането учестено - основни белези на това, че наистина умората се прокрадва у него. И наистина беше така... Вярно, оръжието беше доста тежко и предполагаше голямо усилие, но Данте все още не вярваше, че се изморява толкова бързо. Факт бе, че ръцете му потрепваха леко, а краката просто го молеха за почивка, която така или иначе нямаше да получат. Момчето нямаше да спре, докато не се наложеше, докато не можеше да мръдне от болка, както правеше винаги. Сега обаче наградата за усилията му щеше да е многократно по висока. Сега стимула да го направи беше по реален от всякога.

Само малко усилие и щеше да го има... Все още си представяше какви неща би могъл да прави с това острие, стига да го овладееше. Но от няколко секунди, може би вече и минути, седеше, сякъш пуснал корени, което не беше никак добре, понеже огненото зарево не прощаваше. Шинобито отново хвана меча, този път по внимателно, сякaш вече можеше да пострада дори самия той от това, което държеше, след което се приготви, заемайки удобна позиция. Меча отново беше зад него, за да може да използва енерцията, а и защото малко или много беше прекалено тежък, за да го държи по друг начин. Ръцете на момчето отново усетиха прилива на чакра, насочен точно към тях. Малки количества от всяка част на тялото на момчето се препращаха към ръцете, като образуваха големи потоци, които от своя страна се вливаха в Ребелион, карайки го отново да забелсти в своя нюанс. Отново острието олекваше, а момчето вече тичаше към сенсея, целеостремено, с ясната цел за една фронтална атака. За сега не можеше да прави други, не защото не искаше, а защото нямаше да може. С всяка изминала секунда Данте се доближаваше все повече до сенсея, а сърцето му малко по малко започваше да ускорява тупкането си... Всеки миг щеше да нанесе атаката си. Сенсея беше точно пред него, чакащ точно това. И той щеше да му го даде. Замахна отново, този път хоризонтално, право към кръста на сенсея - ако успееше, сенсея щеше да бъде на две, но момчето още не беше готово за ново начало, за нов старт...за да изпълни намеренията си, той трябваше първо да научи как да владее с това оръжие. Сенсея бе впечатлена от опита на момчето, защото честно не го очакваше. -Ребелион не е лошо име, обаче трябва да го използваш по назначение...-довърши сенсейката, а в цялото бягане на момчето, той се забрави, като на сенсейката му трябваше само да се дръпне. Момчето разсече силно тревата, като не успя да премести острието в движение. При такива атаки,той щеще да е много уязвим. . Данте седна под едно дърво за да си почине, но от прекаленото жарко слънце, той заспа. Спеше ли спеше, минаха двадесет, тридесет минути...След няколко часа, момчето се събуди... най-после можеше да се отдаде на желаното - да продължи с упражняването на физически тормоз над сенсея, или по скоро над себе си, тъй като опитите с това оръжие си бяха чист мазохизъм. Не стига, че Ребелион, както го бе нарекъл Данте, бе значително по голям от него, а дори можеше да се мери по килограми с момчето. Въпреки това за сега той се справяше сравнително добре, като изумяваше дори самия себе си. Дори не се бе доближил до сенсея, новажното бе, че бе повдигнал меча - съотношението между него и момчето беше в изключителна полза на меча, което подсказваше, че това си е същинско чудо. Но фактът беше факт, както беше това, че момчето се изправи и отново се запъти към сенсея, все така бавно и някак отчаяно. Емоциите у него липсваха, а това не беше никак добър знак. До преди малко всичко у момчето бе бушувало, беше изпаднал в някакъв възторг от случващото се, но сега... Нямаше и следа от това. Огънчетата, появили се за момент в очите му сега бяха може би съвсем дребни искрици, едва забелязващи се на целия този фон, отразяващ се в тъмните очи на Данте. Той все пак беше стиснал меча, като се очакваше скоро да нападне. Но това не беше съвсем вярно, може би. Той дори не мислеше за това - съзнанието му се рееше някъде далече, незнайно къде и защо. Гледаше Гай, а не го виждаше... Дори фактът, че мечът бе отпуснат на земята, а не здраво хванат в ръцете на момчето, подсказваше, че то не е тук, а витае някъде. И беше точно така - Данте витаеше, забравил за случващото се около него. Дали не трябваше да спре? Без желанието да го направи, едва ли щеше да постигне нещо, нещо по-съществено от това да си счупи някоя друга кост. Но това едва ли щеше да се случи - малкото момче не се отказваше и постиженията му до този момент доказваха това. Той примига и сякъш фокусира сенсейката пред себе си - не беше върнал желанието, не искаше да прдължава, но поне беше тук, а не някъде далече. Сега в главата му изникна ясната идея какво трябва да направи - чакрата, прицелването, съвършената атака. До сега беше далече от "съвършенството" и стоящия пред него сенсей беше живото доказателство. Тя нямаше и драскотина, а момчето вече лъщеше от пот. Дали изобщо щеше да я доближи? Вярно, бе направил не повече от три опита, но и трите без никакъв ефект. Отърси се от тези мисли - не стига, че беше достатъчно отчаян, ами да се отчая още повече? Едва ли беше добра идея. Трябваше да се захване с това и щеше да го направи на мига. Затвори очи за момент, като фокусира чакрата, циркулираща в тялото му като хиляди, хиляди, малки змии по чакра пътищата му. Тези "змии" трябваше да бъдат покорени и трябваше да се съберат на едно място, а това място беше точно ръката на момчето. Не го правеше за първи път, за това едва ли щеше да представлява някакво усилие, но все пак си изиксваше необходимата концентрация, а Данте нямаше намерение да рискува. Впрегна волята си в това първо да спре синьото си вещество, да накара змиите да спрът пълзенето си, като по този начин щеше да ги направи по-покорни. По лесно беше да отбие една река, ако тя не се движеше... След секунди цялото му тяло сякъш застина, всеки квадратен сантиметър от кожата му бе настръхнал, а напрежението се бе повишило - безспорно това, което трябваше да последва. Чакрата бе спряна, подготвена за употреба и чакаща неговите заповеди. А те не закъсняха - всички "змии" бяха насочени към ръцете на момчето. Някакъв хаос, някакво странно движение настана, макар Данте да стоеше неподвижен, макар дори да не отваряше очи - беше свикнал с това чувство и с неговата странност. Движението на чакрата винаги го беше учудвало, но почти негога не можеше да и се отдаде, да и обърне поне малко внимание. Както бе и сега - просто продължи да фокусира някакво количество в ръцете си, като усещаше, че тя не се натрупва там, а преминава и напуска тялото му. Това наведе на мисълта, че тази чакра се губи, а това беше ново - до сега не беше губил чакра, в следствие на това, че я концентрира в някоя част от тялото си. Единственото логично обяснение бе, че тази чакра преминава в оръжието, което сякъш я изсмукваше от ръцете на момчето. Точно това беше и целта, за това Данте продължи със своето действие. Скоро беше повече от ясно, че оръжието светеше, но не беше достатъчно - нямаше да спре...

Всичко трябваше да е перфектно, а това изискваше перфектен баланс. Можеше и да прекали, но така поне щеше да нарани някой, а това щеше да е именно той самия. Макар, че не му пукаше, мисълта го накара да потръпне за секунда. След не повече от няколко секунди, максимум минута, очите на момчето отново гледаха в сенсейката, като огънчетата сега се четяха някак по отчетливо от преди. Слънцето все така печеше, когато момчето се впусна напред. Тичаше колкото се може по бързо, а това не беше никак малко, макар, че оръжието наистина го забавяше. В последния момент. Всичко беше изключително бързо. Момчето беше достатъчно близо. Нямаше да се поколебае дори за миг. Меча беше над главата му, а замаха беше огромен. В следващия миг той се стовари надолу, като разпорваше въздуха. Синята светлина, излъчваща се от меча оставяше диря след себе си, а самия метал сякъш пееше. За миг момчето си престави какво може да се случи, ако успее. Гай се отдръпна встрани и след това каза на момчето. -Хм, явно започваш да свикваш със меча, но трябва да почна да правя по-допустими атаки...А и ако я нападам с толкова директни атаки...трябва да овладея човешкия инстинкт за битка, ако трябва да успееш. Без никаква идея в главата си, Данте трябваше да се бори срещу, може би, най-силния си противник до сега. Това обаче имаше сериозни последици, тъй като сега за първи път момчето се изправяше пред нещо такова. Колкото и ужасно да звучеше, обаче, Данте трябваше да го превъзмогне и да избистри съзнанието си. Едно му беше ясно - по никакъв начин не можеше да победи Гай със сила. Единственото му средство срещу сенсея бе умствената му дейност. Лошото беше, че и сенсея със сигурност разполагаше с такава, а може би неговата щеше да е по остра и по бърза - за сега Данте беше от губещата страна, а това никак не му се нравеше. Щом до сега не беше правил спаринг логично беше, че и не беше губил битка, а за да не загуби и тази щеше да е гранично с невъзможното. Но ако трябваше, момчето щеше да направи всичко, буквално всичко, за да постигне целта. Едничката добра новина за момчето бе, че той познаваше сенсея, знаеше движенията му и общо взето знаеше много за Гай. Все пак той беше един от най-прочутите сенсей в селото - лошото беше това, че бе известен със способностите си. А колкото до момчето - Гай не знаеше нищо за него. Може би имаше предположения за неговата сила, след това, което видя, но нищо повече. Сега, макар да нямаше никаква мисъл в главата, Данте бързо състави план, който щеше да го поддържа за момента. Най-основната част от този план бе, че по никакъв начин не биваше да използва техниките си - не бяха слаби, но в сравнение с тези на сенсея бяха гола вода. Друга важна точка беше, че по никакъв начин не биваше да позволява на Гай да се доближава прекалено много до него. Силата на сенсея не беше само в ударите му, беше бърз, силен и определено опасен. Какво щеше да прави едно момче срещу този звяр, в лицето на Гай? Планът му беше простичък - щеше да се отбранява, докато Гай не се поумори поне малко, макар Данте да значеше, че вече ще е грохнал, след което щеше да пристъпи към втората част от плана, която все още не му беше ясна. Надяваше се, че я изясни по време на битката. Ако не - тежко му. Сега момчето стискаше меча си в ръце, който преизпълнен с чакра вече светеше в синкав нюанс. Предлено ясно му беше, че не може да се отбранява адекватно с него, но той разбираше друго под отбраняване - "Най-добрата защита е атаката" беше го казал някой по умен от него и той нямаше да го успорва. Мечът му беше дълъг и щеше да му позволява да спазва някаква дистанция, колкото и малка, достатъчна за реакция. Сега беше неговия момент - не биваше да кара Гай да чака. Нямаше да го направи. Хванал здраво Ребелион в ръце, Данте се затича към сенсея, без никакъв умисъл в атаката си - щеше да е блокирана лесно, но това беше и целта. В точния момент Данте замахна странично с оръжието... Вече беше близо до Баки и можеше да разчита единствено и само на рефлексите си, за да го спасят - късметът вече не участваше в малката им игрица и не беше фактор, който можеше да го измъкне от гибелта. Този път, Данте за малко да успее да насече Гай, само че в последният момент, Гай се отдръпна. Данте погледна Гай и каза:
-Еми това е от мен...То е ясно, че няма да ви ударя. Все пак важното е, че успях да дигна умението да боравя с меча си до някое ниво. – след което си сложи меча на гърбът и си тръгна.


бтв. сори, че направих тренировката за Sword mastery при Гай, ама сега видях, че има трен.площадка на Тен-Тен, а и бях написал на всякъде, че съм тренирал при него, пък и не ми се поправя хД

ЛОЛ човек ченето ми падна манеееее вие с пламен ме разбивате О.О за тея постове заслужавате да ви сложа на макс О.О ОМГ !!! Sword Mastery лвл 8 + 20 алл браво човек разби ме...ся ти ги добавям